Брой 33, август 2010 г.

На вниманието на купувачите в супермаркетите Whole Foods

Спрете да се вманиачвате в руколата! Мантрата за "устойчивост" (храните да бъдат био-, местни и приготвени бавно) не е рецепта за спасяването на милионите гладни по света.

Автор: Робърт Паарлберг | 16 юли, 15:33

[Reuters]

От хартиените торби за многократна употреба на веригата супермаркети Whole Foods до овощната градина на Мишел Обама в Белия дом, съвременните екогастрономи са пълни с добри намерения: искаме да спасим планетата; да помогнем на местните фермери; да преборим климатичните промени, както и детското затлъстяване. Докато кълцаме сертифицирания биолук, мислим за добруването на всички хора по Земята, което със сигурност е хубаво нещо, но надеждата, че можем да помогнем на другите, като променим начина, по който пазаруваме и ядем, е твърде заблуждаваща. Храната се превръща в елитна мания на Запад, докато най-ефикасните начини да спасим бедните страни от глад излизат от мода.

Да помогнем на бедните хора по света сами да се изхранят - това вече не е завладяващ призив. Храната е днешният писък на модата, но в разглезения Запад това означава модни каузи, като например храната да бъде "устойчива", или с други думи био-, местна и бавна. Колкото и привлекателно да звучи това, то ни дава погрешна рецепта за това как да помогнем на онези, които най-много се нуждаят от помощ.

Напоследък дори и разбирането ни за глобалния проблем с храните е неправилно, защото се втренчваме в един-единствен проблем - международните цени. През април 2008 г., когато цената на експортния ориз се утрои само за шест месеца, а пшеницата достигна най-високите си котировки за последните 28 години, редакционен коментар на в. "Ню Йорк таймс" нарече това световна хранителна криза. Президентът на Световната банка Робърт Зелик предупреди, че високите цени на хранителните продукти ще навредят особено на бедните страни, където "липсват икономически възможности за оцеляване".

Сега, когато международните цени на ориза слязоха с 40% под своя пик, а тези на пшеницата паднаха наполовина и повече, твърде бързо заключихме, че кризата е приключила. Всъщност 850 млн. души в бедните страни бяха хронично недохранени преди върховите цени през 2008 г., а броят им днес е даже по-голям благодарение отчасти на тазгодишната глобална рецесия.

Това е истинската криза с храните. Оказва се, че световните котировки на храните ни казват много малко за световния глад. Международните пазари за хранителни продукти, както повечето международни пазари, се използват най-вече от заможните, които са много далеч от глада. Мнозинството от наистина недохранените хора - 62% според Организацията на ООН за прехрана и земеделие (ФАО), живеят или в Африка, или в Южна Азия. Повечето от тях са дребни селски стопани или наемни работници без земя. Те са защитени до голяма степен от колебанията в световните цени както от търговската политика на собствените си правителства, така и от лошите пътища и инфраструктура. В Африка над 70% от селските домакинства са откъснати от най-близките градски пазари, защото живеят на повече от 30 минути път пеша от най-близкия път, годен за ползване по всяко време.

Бедността, обусловена от ниската доходност на земеделския труд, е основният фактор за глада в Африка - и този проблем се влошава. Броят на страдащите от "продоволствена несигурност" хора на континента (тези, които консумират храна с дневна енергийна стойност под 2100 калории) ще се увеличи с 30% през следващото десетилетие и ако не направим значителни реформи, броят им според американското Министерство на земеделието ще достигне 645 млн.

Най-трагичното във всичко това е, че всъщност от опит знаем как да решим проблема. Всеки път, когато бедните хора в аграрните райони получат достъп до по-добри пътища, модерни семена, по-евтини торове, електричество и по-добри училища и здравни заведения, тяхната продуктивност и доходи се увеличават. Но неотдавнашните усилия за предоставяне на такива основни предпоставки се подкопават от дълбоко заблуждаващата (макар и понякога добронамерена) пропаганда срещу аграрната модернизация и чуждестранното подпомагане на икономическото развитие.

В елитни кръгове из Европа и САЩ се очертава една нова нагласа, която се противопоставя на снабдяването на традиционните фермери с подобрени семена и торове, предпоставка за по-тясното обвързване на тези производители с международните пазари. Влиятелни автори на кулинарни книги, радетели на хуманитарни каузи и собственици на известни ресторанти повтарят мантрата, че устойчивата храна в бъдеще трябва да бъде биологична, местна и бавна. Но знаете ли какво - в аграрна Африка производството вече е такова и то не помага.

Малките фермери в Африка не използват каквито и да било синтетични химикали, поради което храната им практически е биологична. Високите транспортни разходи ги принуждават да купуват и продават почти цялата си продукция на местно ниво. А приготвянето на храната е болезнено мудно. Резултатът не е повод за празник: средни доходи от едва долар на ден и вероятност от едно към три да си недохранен.

Ако се отнасяме сериозно към разрешаването на проблема с глобалния глад, трябва да освободим съзнанието си от романтиката на прединдустриалните храни и земеделие. А това означава да се научим да ценим модерното, научно обосновано и високо капитализирано земеделие, което сме развили на Запад. Без него храната ни щеше да бъде по-скъпа и не така безопасна. С други думи, точно като тази в засегнатите от глада части на света.

Първородни грехове

Преди 30 години, ако някой бе заявил в популярно списание или вестник, че зелената революция е провал, едва ли щяха да му обърнат особено внимание.

Днес това схващане е удивително популярно. Знаменитата писателка и екоактивистка Вандана Шива твърди, че зелената революция не е донесла нищо на Индия освен "задлъжнели и недоволни фермери". На една среща с участието на 500 известни международни НПО в Рим през 2002 г., в това число "Приятели на земята" и "Гринпийс", зелената революция дори беше обвинена за увеличаването на глада по света. Нека видим така ли стоят нещата.

Разработването на семена за високопродуктивна пшеница и ориз и разпространението им в бедните страни, водено от американския учен Норман Борлауг и негови колеги през 60-те и 70-те години, доведе до изключително положителни резултати. В Азия новите семена избавиха десетки милиони дребни стопани от отчаяна бедност и най-сетне преустановиха заплахата от периодичното възникване на масов глад. Индия например удвои производството си на пшеница между 1964 и 1970 г., а до 1975 г. успя да прекрати зависимостта си от международните продоволствени помощи. Що се отнася до "задлъжнелите и недоволни фермери", селската беднота в Индия намаля от 60 до само 27% днес. Отхвърлянето на тези големи постижения като мит (официалният възглед на Food First, калифорнийска организация, която провежда глобална кампания срещу модернизацията в земеделието) е просто нелепо.

Истина е, че историята на зелената революция не навсякъде е безоблачна. Когато в дълбоко несправедливи аграрни обществени системи се въведат мощните нови земеделски технологии, бедните обикновено губят. В Латинска Америка, където достъпът до добри земеделски земи и кредити строго се контролира от традиционни елити, въведените от зелената революция подобрени семена увеличиха разликите в доходите.

Земевладелците в Централна Америка, които по правило не живеят в селските райони, в миналото позволяваха на селяните да садят култури за самозадоволяване на неизползвани земи. С навлизането на новите методи за производство те предпочетоха да се откажат от предишните си дребни арендатори, за да продават или да дават под наем тези земи на промишлени фермери, които можеха да генерират печалби с новите семена. Много от изселените бедни селяни станаха обитатели на градските бордеи. И въпреки това дори в Латинска Америка гладът намаля с над 50% в периода 1980 - 2005 г.

В Азия семената на зелената революция дадоха добри резултати не само в големите ферми, но и в малки, немеханизирани стопанства. Навсякъде, където дребните фермери имат достъп до задоволително кредитиране, те възприемат новата технология толкова бързо, колкото и едрите фермери, което рязко повишава доходите, без да засилва неравенството или социалните напрежения.

Дори и бедните обезземлени работници са облагодетелствани, защото по-добрите добиви създават повече работа по прибирането на реколтата, което води до по-високи надници в селските райони. В Азия зелената революция беше добра както за земеделието, така и за социалната справедливост. Ами Африка? Африка има сравнително справедливо и стабилно разпределение на земите, което я доближава по-скоро до Азия, отколкото до Латинска Америка, и увеличава шансовете подобренията в земеделските технологии да помогнат на бедните. Ако Африка вложи повече ресурси в земеделска техника, напояване и селски пътища, фермерите ще могат да се възползват от това.

Биомитове

Има други обичайни препятствия, които възпрепятстват необходимите действия за решаване на хранителната криза. Повечето от тях са свързани със съображенията на критиците пуристи относно производството на храни в САЩ и Западна Европа. Аргументите им обаче, макар и добронамерени, често почиват на заблуди и са непродуктивни, особено когато се прилагат към развиващия се свят.

Вземете например индустриалното производство на храни, сегашното плашило на американските автори в кулинарната област. Да, то има някои непривлекателни аспекти, но без тях храната не само щеше да бъде по-оскъдна, но и по-опасна.

Традиционните начини за производство на храни се отличават с липсата на надеждно охлаждане и хигиенични опаковки, поради което създават условия за опасно разпространение на болести. Изследванията през последните няколко десетилетия, извършвани от центровете за контрол и превенция на болестите (федерална организация в САЩ, подобна на ХЕИ/РИОКОЗ - бел. прев.), установяват, че храната в Америка става все по-безопасна отчасти заради въвеждането на технически подобрения в целия отрасъл. От 2000 г. случаите на заразено с бактерията E. coli телешко месо са намалели с 45%.

Днес в САЩ повечето хоспитализации и смъртни случаи вследствие на отравяния с храни се дължат не на продажбата на опасни продукти в супермаркетите, а на неправилното съхранение или приготвяне на храната у дома. Все още има случаи на заболявания заради продавани в магазините хранителни продукти, но смъртните случаи са минимални. Разпространилата се през 2006 г. по цялата страна паника заради опасен спанак на практика доведе до прекратяването на продажбата му както в прясно, така и в опаковано състояние, но бяха регистрирани само 3 смъртни случая. Подобни инциденти днес предизвикват повишено внимание отчасти защото са толкова редки. Хранителната индустрия трябва да бъде критикувана за това, че пълни чиниите ни с прекалено много нездравословни храни, но не и за това, че предлаганите храни са опасни.

Замърсените храни си остават основен риск в страните от развиващия се свят, още необхванати от промишленото производство на хранителни продукти. В Африка, където много продукти и сега се купуват на открити пазари (често неинспектирани, неопаковани, неетикетирани, неохладени, непастьоризирани и неизмити), според изчисленията 700 хиляди души умират всяка година от болести, пренасяни чрез храната и водата, в сравнение с приблизително 5000 в САЩ.

Биологично отглежданите продукти, т.е. без синтетични азотни торове или пестициди, не са отговор на проблемите, свързани със здравето и безопасността. Миналата година American Journal of Clinical Nutrition публикува изследване, базирано на 162 научни публикации от последните 50 години, за здравните ползи от биологично отглежданите храни и установи, че те нямат никакви предимства пред конвенционалните. Според клиниката "Майо" "липсват убедителни доказателства, че биологичните продукти имат по-висока хранителна стойност от конвенционално отглежданите".

Здравните специалисти също така отхвърлят твърденията, че органичната храна е по-безопасна заради по-ниското ниво на остатъчни пестициди. Изследванията на администрацията по храните и лекарствата в САЩ показват, че най-високият прием на пестицидни остатъци чрез храните в САЩ е толкова малък (под промил от нивото, което предизвиква токсичност), че по-голямата безопасност, която получаваме от купуването на биологични продукти, е всъщност пренебрежимо малка. Отравянията с пестициди си остават сериозен проблем в развиващите се страни, където използването на химикали в земеделието не е добре регулирано, но въпреки това то най-вече създава професионални рискове за незащитените земеделски работници, а не застрашава с остатъчни вещества потребителите на храни.

Що се отнася до опазването на околната среда, оценката на биологичното земеделие става още по-сложна. Прекомерната употреба на азотни торове в конвенционалните американски ферми е водела до замърсяване на реки, както и до създаването на мъртвата зона в Мексиканския залив, но пълното изоставяне на синтетичните азотни торове (както трябва да постъпят онези производители в САЩ, които искат да получат сертификат за биологична продукция от министерството на земеделието) ще доведе до екологични проблеми, които са много по-страшни.

Ето защо под 1% от американските земеделски земи са засадени със сертифицирани биологични култури. Ако останалите 99% минат на биологичен режим, който изключва употребата на синтетични азотни торове, ще има нужда от много по-големи количества компостиран оборски тор. За да се достави достатъчно биологичен тор, броят на отглежданите в САЩ земеделски животни ще трябва да се увеличи приблизително петкратно. И тъй като ще се наложи тези животни да се отглеждат биологично на силаж, голяма част от земите в по-равнинните части на 48-те щата ще трябва да се използват за пасища.

Освен това биологичното растениевъдство има по-ниска производителност. Ако Европа пожелае да се изхрани биологично, тя ще има нужда от допълнителни 28 млн. хектара земеделска земя, което се равнява на оставащите във Франция, Германия, Великобритания и Дания гори, взети заедно.

Масираното обезлесяване може би не е целта, която си поставят привържениците на биологичните храни. Интелигентният начин да защитим природата от азотните отточни води е да редуцираме използването на синтетични торове чрез данъци, регулации и намаляване на земеделските субсидии, но не и да ги свеждаме до нулата, както се изисква от официалните биологични стандарти. При отчитането на всички фактори увеличаването на биологичното земеделие ще се окаже вредно, а не полезно за околната среда.

Освен че биологичното земеделие не е толкова добро за природата, колкото обикновено се приема, съвременното конвенционално земеделие става значително по-устойчиво. Високотехнологичното земеделие в богатите страни днес е много по-безопасно за околната среда на единица произведена продукция, отколкото беше през 60-те години, когато Рейчъл Карсън критикува безогледното използване на ДДТ в своята превърнала се в класика природозащитна книга "Мълчаливата пролет". Отчасти благодарение на унищожителната критика на Карсън най-вредните инсектициди от тази епоха бяха забранени и заместени с химикали, които можеха да се прилагат в по-малък обем и имаха по-кратък живот в околната среда. Използването на химикали в американското земеделие достига своя връх малко след това, през 1973 г., и оттогава намалява. Това е голяма победа за екологичната кауза.

И това е само началото на значителното позеленяване на модерното земеделие в САЩ. През 70-те години почвената ерозия във фермите рязко намалява с въвеждането на сеитбата без почвообработка - иновация, която намалява и зависимостта от дизелово гориво, защото вече не се налага нивите да се разорават всяка пролет. След това фермерите започват да спестяват вода, като въвеждат капково напояване и изравняват земите си с лазерна нивелация, за да сведат до минимум вредното оттичане. През 90-те години към тракторите бяха добавени GPS-и, автоматично насочващи машините в права траектория и показващи на фермерите къде се намират в блока с точност до един квадратен метър, което позволява прецизни корекции при употребата на химикали.

Започнаха да се използват и инфрачервени сензори, за да показват степента на зрялост на продукцията, а така стопанинът вече знае колко повече (или по-малко) азотен тор е необходим в хода на зреенето. За да се намали излишната употреба на азот, беше разработено оборудване, което може да инжектира азотни торове точно на необходимата дълбочина и в идеални редове - само там, където ще бъдат усвоени от корените на растенията.

Методите на "прецизното земеделие" значително намалиха екологичния отпечатък на съвременния отрасъл спрямо обема на произвежданата продукция. През 2008 г. ОИСР публикува анализ за "екологичния аспект на земеделието" в 30-те най-развити индустриализирани страни - тези, в които то е най-високо капитализирано и научно обосновано. Резултатът показа, че между 1990 и 2004 г. производството на храни в тези страни продължава да расте (с 5% по обем), но въпреки това неблагоприятното му въздействие върху природата намалява по всички показатели. Засадените със земеделски култури площи са се свили с 4%, намаляла е почвената ерозия както от вятъра, така и от водата, брутните емисии на парникови газове от земеделието са по-малко с 3%, а интензивното азотно торене е спаднало със 17%. Подобрява се и биоразнообразието заради използването на по-голям брой сортове растения и породи животни.

Засяване на бъдещето

Африка е изправена пред продоволствена криза, но не защото населението на континента расте по-бързо от потенциала му да произвежда храни, както ни уверяват елитните малтусианци, като например екологът Лестър Браун и някои хуманитарни организации, в това число Population Action International.

Производството на храни в Африка далеч не отговаря на потенциала на континента, което е причина милиони хора там да остават гладни. Африканските фермери все още почти не ползват синтетични торове, напояват се само 4% от земеделските площи, а повечето от използваните семена не са подобрени с методите на научното растениевъдство, поради което добивите са само малка част от онова, което могат да бъдат. Африка не върви в крак с растежа на своето население не защото е изчерпила потенциала си, а защото недостатъчно инвестира в неговото реализиране.

Една от причините за този неуспех са рязко намалените помощи от международните донори. Когато земеделската модернизация излезе от мода сред елитите в развития свят в началото на 80-те години, помощите за икономическо развитие на земеделието в бедните страни се сринаха. Производството на храни на глава от населението в Африка намаляваше през 80-те и 90-те години и броят на гладуващите на континента се удвои, но реакцията на САЩ беше да спрат подпомагането на икономическото развитие и чисто и просто да изпращат в Африка повече помощи под формата на храни. Те не помагат на фермерите да станат по-продуктивни, а отгоре на това водят до дългосрочна зависимост. Въпреки това през последните години номиналната стойност на храните от Америка за Африка надхвърля 20 пъти стойността на помощите за развитие на земеделието.

Алтернативата ще ни извади очите. Чуждестранните помощи за развитие на земеделието исторически показват отлична ефективност, когато се предприемат целенасочено. През 60-те години международните помощи от фондация "Рокфелер", фондация "Форд" и държавите донори, водени от САЩ, прокараха пътя на първоначалната зелена революция в Азия.

Американските помощи за Индия бяха особено важни за подобряване на земеделското образование, за стартирането на успешна служба за земеделски съвети и за подобряване квалификацията на индийски земеделски специалисти в американски университети. Американската Агенция за международно развитие съвместно със Световната банка подпомогна финансирането на заводи за химически торове и инфраструктурни проекти, включително селски пътища и напоителни съоръжения.

Индия нямаше да може да направи това със собствени сили - страната по това време беше на ръба на масовия глад, опасно зависима от изпращаните от чужбина храни. Но през 1975 г., вместо да преживее масов глад, както предвиждаха негативно настроените, Индия отпразнува окончателното и перманентно приключване на своята нужда от хранителни помощи.

Чуждестранното подпомагане на земеделието навсякъде е високодоходна инвестиция, в това число и в Африка. Световната банка регистрира средни нива на възвращаемост на инвестициите в земеделски изследвания в Африка от 35% годишно, придружени със значителни облекчения на бедността. Изчисленията показват, че в някои случаи възвращаемостта на средствата, инвестирани в наука в африканското земеделие, стига 68%. Но слепи за тези реалности, в периода 1980 - 2006 г. САЩ орязват финансовото подпомагане на земеделската наука в Африка със 77%.

Що се отнася до нарастващия глад в Африка, правителствата на богатите страни са изправени пред ясна дилема - могат да инициират стабилно нарастване на финансова и техническата помощ, която да увеличи продуктивността на местните правителства и фермери, или да възприемат философията "ще му мислим после", което ще ги принуди да решават проблемите на глада с все по-скъпи доставки на хранителни помощи. Скептично настроените към помощите за икономическо развитие и селскостопанската модернизация продължават да ни тласкат към тази непривлекателна втора възможност. Време е лидерите с въображение и политически кураж да окажат съпротива.


Робърт Паарлберг е професор по политология в колежа "Уелсли", научен сътрудник в Центъра за международни проблеми "Уедърхед" на Харвардския университет и автор на книгата "Продоволствената политика: какво трябва да знаят всички".