|
|
Измамната религия на близкоизточния мир
И защо вече не вярвам в нея
Автор: Аарон Дейвид Милър | 05 юли, 14:24
 |
| [Reuters] |
Изправени пред много малки шансове за успех, пред недоверчивите журналисти, на 18 октомври 1991 г. американският държавен секретар Джеймс А. Бейкър и съветският външен министър Борис Панкин обявиха, че канят арабите и израелците на мирна конференция в Мадрид. Докато стоях в задната част на залата в хотел "Цар Давид" в Eрусалим същия ден, аз се възхищавах на постигнатото от Америка. В рамките на 18 месеца, приблизително толкова, колкото беше необходимо на Хенри Кисинджър да договори три арабско-израелски споразумения за прекратяване на военните действия и на Джими Картър да прокара мирния договор между Египет и Израел, САЩ бяха водили кратка успешна война (най-добрия вид война) и бяха изтласкали Саддам Хюсеин от Кувейт. Сега Америка беше в удобна позиция да преведе арабите и израелците през финалната линия на дипломацията. Или поне така ми изглеждаше.
Бейкър, който имаше навика да смалява очакванията към всичко, беше предпазлив. "Момчета, каза той на неколцина от нас, младите сътрудници, в хотелския си апартамент след пресконференцията, ако искате да слезете от влака, сега е моментът, защото оттук насетне работата може и да тръгне надолу." Аз обаче не го послушах. Америка беше използвала могъществото си, за да води война, а сега може би беше време да го използва за постигане на мир. Бях станал вярващ. Вече не съм.
Етимолозите ни казват, че думата религия вероятно идва от латинския корен ligare, означаващ свързвам. Произходът великолепно отразява смисъла на понятието. И в светските, и в религиозните си проявления вярата е привлекателна и изкусителна именно защото се мотивира от положения, които обвързват или присъединяват вярващия към една завладяваща идеология, даваща емоционално или интелектуално удовлетворение, но винаги задължаваща следовниците си.
Такова беше и си остава положението с американския ангажимент за постигането на мир между арабите и израелците през последните 40 години и със сигурност, откакто войната през октомври 1973 г. доведе до сериозни американски дипломатически усилия и до фразата "мирен процес" (чийто автор по всяка вероятност е служителят на Държавния департамент и забележителен ветеран по въпросите на Близкия изток Харолд Сондърс, който стана свидетел на как Кисинджър възприе измисления от него израз още в ранния етап на своите дипломатически совалки). Оттогава американското отношение към този проблем се основава на един почти непоклатим триъгълник от хипотези - или по-точно религиозни вярвания.
До 90-те години тези догми представляваха нещо като религия на мирния процес, една благоговейна логическа верига, която задължаваше повечето американски президенти да участват сериозно в разрешаването на арабско-израелския конфликт. Последният новопокръстен е Барак Обама, като всичко сочи, че и той се е превърнал в пламенно вярващ, обещавайки само няколко дни след встъпването си в длъжност, че ще се стреми "активно и настъпателно към траен мир между Израел и палестинците, както и между Израел и неговите арабски съседи".
Както всички останали религии, мирният процес е развил свое догматично кредо с несменяеми основни принципи. През последните две десетилетия съм ги писал стотици пъти за моите началници в горните ешелони на Държавния департамент и Белия дом - те бяха катехизис, който всички можехме да рецитираме. Първо, постигането на пълен мир беше един от фундаменталните, ако не и най-фундаменталният американски интерес в региона, а неговото постигане предлагаше единствения сигурен начин за защита на останалите американски интереси; второ, мирът може да бъде постигнат, но единствено чрез сериозен преговорен процес, основаващ се върху замяната на земя срещу мир; и трето, единствено Америка може да помогне на арабите и израелците да постигнат мир.
Както подобава на една религиозна доктрина, нюансите бяха малко. И макар че не всеки се покръсти (Роналд Рейгън и Джордж Буш-младши усърдно осъществяваха други близкоизточни приоритети, макар че и двамата в крайна сметка се поддадоха на психозата, но техните инициативи според критиците им бяха в различна степен прекалено незначителни и твърде закъснели), изключенията предимно потвърждаваха правилото. Железният триъгълник, който накара Ричард Никсън, Джералд Форд, Джими Картър, Джордж Буш-старши, Бил Клинтън, а сега и Барак Обама да превърнат арабско-израелския въпрос в такъв приоритет, се оказа както траен, така и надпартиен. Прегърнати от първосвещениците в храма на националната сигурност, включително и от ветерани от Държавния департамент като самия мен, анализатори от разузнаването и повечето влиятелни лица в американската външна политика извън държавния апарат, тези догми живееха и цъфтяха дори и когато реалностите, на които почиваха, започваха да се променят. И това ако не е вяра по учебник, здраве му кажи.
Фактът, че Обама, натоварен с две войни другаде и с най-тежката икономическа криза след Голямата депресия, направи публични изявления по арабско-израелския въпрос на по-висок глас, по-ударно и по-бързо от всички свои предшественици, беше удивително доказателство за устойчивостта на тази вяра. Като потвърждение на това само два дни след встъпването си в
длъжност президентът лично представи на тържествена церемония в Държавния департамент Джордж Мичъл като своя близкоизточен пратеник.
В началото изглеждаше, че Обама, най-яркият президентски израз на американската ангажираност със света, е намерил кауза, пасваща по неповторим начин на разбиранията му за дипломация, кауза, чиято значимост беше още по-силно подчертана от пренебрежението на неговия предшественик и от привързаността на арабите и мюсюлманите към нея. Дори и преди избухването на войната в Газа, три седмици преди встъпването на Обама в длъжност той бе бомбардиран от мненията на експерти, настояващи за съживяване на вниманието към близкоизточния мир като начин за възстановяване на американския престиж и авторитет след нанесената от Буш травма. Новият президент скоро намери място в арабските медии като един вид главен съчувстващ, нагнетявайки очакванията, макар че израелците все по-отчетливо установяваха, че му липсва усет за техните потребности.
Обама се обкръжи с основни фигури, които дълбоко вярваха в религията на мира, като например началника на неговия щаб Рам Еманюъл и държавния секретар Хилари Клинтън. Той назначи за свой главен миротворец Мичъл, човек с действителен авторитет и опит във воденето на преговори, а съветник на президента по въпросите на националната сигурност стана Джеймс Л. Джоунс, който сам е бил пратеник в Близкия изток, а миналата година направи зашеметяващото изказване: "Ако трябваше да препоръчам на президента да разреши един-единствен проблем, то това щеше да бъде този."
Всички тези ветерани бяха не само вярващи, но имаха и допълнителна причина да настояват за по-твърда линия по отношение на Израел - те бяха гледали филма с Бенямин Нетаняху в миналото и бяха решени да не позволят надеждата за близкоизточен мир пак да бъде попарена. По време на първия си мандат като министър-председател през 90-те години дръзкият хардлайнер Нетаняху беше подлудил Бил Клинтън. (Спомням си инструктажа след тяхната първа среща през 1996 г., след който президентът изръмжа "по дяволите, коя е суперсилата тук".) Изправени отново пред Нетаняху, Обама и неговият екип не се нуждаеха от специални напомняния, за да изразят твърда позиция по въпроса за разрастващите се израелски селища по Западния бряг - проблем, който експертите в държавния апарат и извън него настояваха да бъде повдигнат от Обама като първа стъпка в подновените усилия към мирно разрешаване на
конфликта.
В началото изглеждаше, че има магическа комбинация от подходящ лидер и подходящ момент: арабско-израелският въпрос сякаш пасваше идеално на трансформационните цели на Обама и стила му на работа. Ако той беше решен да започне "преправянето на Америка", защо да не преправи и заплетената политика за мир? В крайна сметка това беше президентът, застъпващ се за международната ангажираност на САЩ, президентът, твърдо вярващ в силата на преговорите.
Разбира се, Обама не е сам в своята вяра. Кредото на мирния процес се оказа толкова дълготрайно, защото в голяма степен бе разумно и съответстваше на американските интереси. Но въпросът е дали то е още такова. Старото мислене за миротворчеството отговаря ли на новите реалности? Все още ли арабско-израелският конфликт е главният въпрос? И след две десетилетия на прекалени надежди, следвани от насилие и терор, а сега от стагнация без посока, можем ли все още да вярваме, че преговорите ще дадат резултат?
За съжаление в днешно време отговорите на тези въпроси изглеждат очевидни. И първите 15 месеца на Обама като последовател на старото учение ни показват причината за това. През 2009 г. президентът караше израелците, арабите и палестинците да задействат преговорния процес и получи отказ от всички страни. По-късно печално заяви пред списание "Тайм", че "сме надценили способността си да убеждаваме". През март тази година, провокиран от непонятното обявяване на строежа на нови жилищни квартали в Източен Ерусалим от правителството на Нетаняху насред посещението на американския вицепрезидент Джо Байдън в Израел, Обама отново натисна израелците, този път още по-силно, макар и сякаш без определена стратегия, насочена към оползотворяване на кризата.
Обама очевидно е решен да не приема отказ. Насърчен от успеха си в прокарването на реформите в здравеопазването в САЩ, той отново е царят на света и не е в настроение да остави царя на Израел да му осуетява плановете. Тази сила на волята е впечатляваща, ето защо в настоящия момент, след като президентът ни вече се е врекъл във вярата, за нас е още по-наложително да погледнем внимателно тази остаряла религия, за да видим не само какво е възможно, но и какво е вероятно да се случи. Ние нямаме право да изоставяме надеждата, но носим отговорността да се разделим с нашите илюзии или поне да ги поукротим.
Не мога да ви кажа точно колко пъти през последните 20 години в качеството си на анализатор в разузнаването, участник в планирането и преговарящ съм писал докладни до Изключително Важни Хора, аргументирайки централното място на арабско-израелския въпрос и необходимостта САЩ да го разрешат. Дълго преди да се появя в Държавния департамент през 1978 г., моите предшественици са правили все същите обосновки. Неразрешеният арабско-израелски конфликт може да подпали катастрофална война, да увеличи съветското влияние, да отслаби позициите на умерените араби, да даде сила на радикалните араби, да застраши достъпа до близкоизточния петрол и по принцип да подкопае американското влияние от Рабат до Карачи.
От 40-те до края на 80-те години силата, с която палестинският въпрос отекваше в арабския свят, наистина сложи отпечатък върху американския престиж и влияние. И въпреки това дори и мрачните предсказания в докладните ми записки бяха преувеличени. Веднъж предупредих злокобно (и погрешно), че ако не отбележим напредък в разрешаването на проблема, Америка ще бъде непрекъснато подложена на терористични атаки, извършвани от палестинци. През същите тези години САЩ успяха да прокарат всичките си основни интереси в Близкия изток: удържаха руснаците; укрепиха връзките си с Израел и такива основни арабски държави като Египет, Йордания и Саудитска Арабия; поддържаха достъпа до арабския петрол; и, да, наистина в годините след октомври 1973 г. дори се очертаха като основен посредник в арабско-израелския мирен процес.
Днес не бих могъл да пиша такива докладни с чиста съвест или със сериозност. Макар че убежденията на много експерти не са се променили, регионът се е променил, и то драматично, като е станал още по-неприятен и сложен. Променили са се и американските приоритети и интереси. Представата, че едно-единствено или едно елементарно решение ще защити тези интереси, камо ли пък че арабско-израелският мир като някаква магическа отвара, разковниче или еликсир ще оправи цялостно нещата, е напълно погрешна. В един размирен и недоволстващ регион с огромни проблеми - стагнирали и несправедливи икономики, петролни и авторитарни правителства, които нарушават човешките права и отричат върховенството на закона, култура, затънала в конспиративно мислене и слепота за проблемите - най-малкото няма да изглежда правдоподобно да твърдим, че уреждането на арабско-израелския конфликт е най-важният проблем или че неговото разрешаване някак си ще гарантира близкоизточния стабилитет.
Неразрешеният арабско-израелски конфликт все още е голям проблем за Америка и нейните приятели: той подклажда силен гняв към САЩ, вече е демонстрирал потенциала си да предизвиква конфронтация и война (виж Ливан, 2006, и Газа, 2008) и тика Израел към демографски кошмар. Но поне три други проблема се очертават като конкуренти за централното място на сцената и могат да се окажат много по-решаващи за съдбата на американското влияние, мощ и сигурност, отколкото продължаващата сага на онова, което в заглавието на моята книга нарекох "прекалено обетованата земя".
Най-напред имаме войните в Ирак и Афганистан, където десетки хиляди американци са изложени на опасност сега и в обозримо бъдеще. Добавете към това опасната ситуация в Пакистан и ще видите нестабилност, заплахи и последствия, които далеч надхвърлят Палестина. Второ, макар че външната политика на САЩ не може да бъде заложник на войната срещу тероризма (или както се нарича сега), атаките от 11 септември 2001 г. бяха фундаментална повратна точка за една страна, която винаги се е чувствала сигурна в собствените си граници. И най-накрая имаме Иран, чиито ядрени домогвания са очевидно по-неотложен американски приоритет от Палестина. Ако санкциите и/или дипломацията не успеят, не може да се отхвърли вариантът да се предприемат военни действия от Израел или дори от САЩ, което ще има галактически последствия за региона и за света. Във всички случаи е трудно да си представим как Нетаняху ще вземе някакви големи решения за мирния процес, докато няма по-голяма яснота върху това, което той и повечето израелци смятат за екзистенциална заплаха - Иран с бомба.
Обама сигурно си е правил сметката, че бързото придвижване на арабско-израелския мирен процес ще помогне на САЩ да разрешат тези въпроси. Но тази връзка не бе особено убедителна, когато Буш я използва, за да докаже, че победата в Ирак щяла да направи арабско-израелския конфликт по-лесен за разрешаване; тя не е убедителна и сега като стратегия за
излизане от Ирак - ангажирането с арабско-израелската дипломация няма да накара арабите по-лесно да преглътнат потенциалната бъркотия, която може да оставим след излизането си от Ирак. Нито пък може арабско-израелският въпрос да се използва за ефективно мобилизиране на арабите срещу Иран, тъй като САЩ изобщо не са в състояние да постигнат достатъчно по дипломатически път (или да го постигнат достатъчно бързо), за да може то да има необходимите последствия. И накрая, свързването на американската готовност да се окаже помощ на израелците по отношение на Иран с готовността на самите израелци да направят отстъпки по отношение на Ерусалим и границите също не изглежда кой знае каква политика. Най-малкото по този начин САЩ рискуват да загубят възможностите си да въздействат на Израел по иранския въпрос и увеличават вероятността Израел да пристъпи към действия на своя глава.
САЩ със сигурност могат да правят повече от едно нещо по едно и също време, нещо като външнополитически еквивалент на това едновременно да ходиш и да дъвчеш дъвка. Но Америка трябва да прави многото неща добре. Обама не бива да възприема подход, дълбок два сантиметра и широк два километра, при който се ангажира с всичко, без да е извършена жестока и безмилостна оценка на това кое е възможно и кое не. Освен това САЩ не могат да си позволят още един показен провал, използвайки за оправдание онова, което високоинтелигентният и ангажиран Клинтън ни каза малко преди да тръгнем за Кемп Дейвид: "Момчета, да пробваш и да не стане е много по-добре, отколкото въобще да не пробваш." Това е добър лозунг за училищния футболен отбор, но не може да замести една добре обмислена стратегия, каквато трябва да има най-силната страна в света. Обама вече е обещал на американците да приключи две войни, да поддържа вътрешната ни сигурност и да възпрепятства придобиването на ядрено оръжие от Иран, да не споменаваме проблемите, свързани с тежката рецесия и растящия дефицит.
Държавното управление изисква умение да избираш, да определяш приоритети, да провеждаш набелязаните решения, да мислиш стратегически, да избираш правилно точките на въздействие и да търсиш възможностите, които действително могат да бъдат оползотворени, а не да се заканваш на вятърни мелници. А в наше време арабско-израелското миротворчество е една голяма вятърна мелница. Дори ако може да се обоснове първостепенната значимост на арабско-израелския конфликт, възможно ли е постигането на мира?
Американците са оптимисти. Нашият идеализъм, прагматизъм и вяра във върховенството на индивида ни карат да мислим, че светът може да бъде превърнат в по-добро място. За разлика от много страни, които се борят с екзистенциалните проблеми на политическата си идентичност и физическото си оцеляване, американците днес не живеят на ръба на бръснача и не споделят (независимо от нашите пуритански и калвинистки начала) мрачни детерминистки убеждения за човешката природа.
Всичко това стои в основата на убеждението ни, че разговорът е по-добър от стрелбата. Вярваме, че ако хората просто решат да седнат и да обсъдят различията си рационално, след което да направят компромис, ще се намери начин противоположните възгледи да се помирят. Този дух може би най-добре се въплъщава от близкоизточния пратеник на Обама Джордж Мичъл, който веднъж ми каза, че всеки конфликт, създаден от човешки същества, може да бъде разрешен от тях. Мичъл е искрено убеден, че решения винаги се намират и че сериозната дипломация е именно процесът на тяхното намиране. Но неговото първо втурване в арабско-израелската дипломация завърши с три категорични отказа - от Израел по въпроса за цялостно замразяване строежа на селища, от Саудитска Арабия по въпроса за частичната нормализация и от палестинците за връщането към преговорите.
Голяма част от предходния ни опит в суровия свят на арабско-израелското миротворчество, изглежда, оправдаваше първоначалната убеденост на Мичъл. В периода от войната през 1973 г. до 1991 г. двама държавни секретари републиканци (Кисинджър и Бейкър) и един президент демократ (Картър) успяха да договорят поредица арабско-израелски споразумения, които
утвърдиха репутацията на САЩ като ефективен и дори безкористен посредник, което, изглежда, потвърждаваше това, че преговорите могат да дадат резултат.
И ако имаше някой, който въплъщаваше вярата в това положение, това бях аз. Спомням си как изнесох лекция в Ерусалим през есента на 1998 г., след като Клинтън бе договорил споразуменията от Уай ривър (останали неприложени), в която заявих, че арабско-израелските преговори и движението към мир сега са необратими. Това мое твърдение, една от най-големите дивотии на десетилетието, предизвика Ефраим Халеви, по това време заместник-шеф на "Мосад", който основателно се усъмни в моята логика, а и принципно в преценката ми, макар че беше прекалено учтив да заяви последното направо.
Въпреки това аз продължавах да вярвам. И продължих да вярвам чак до края на 90-те години - единственото десетилетие през втората половина на ХХ век, през което нямаше голям арабско-израелски въоръжен конфликт. Десетилетието ни даде Мадридската конференция, споразуменията от Осло, израелско-йорданския мирен договор, някои регионални договорености по икономически въпроси и историческия опит през последната година от администрацията на Клинтън за договаряне на мирни споразумения между Израел, Сирия и палестинците. Но по редица причини, като не на последно място сред тях бе нежеланието на арабите, палестинците и израелците (а и на американците) да осъзнаят каква цена трябва да заплатят за постигането на тези договорености, десетилетието свърши зле, оставяйки стремлението към мир окървавено, бито и сломено. А може би най-сериозната жертва бе изгубената надежда, че преговорите действително могат да постигнат желаното от арабите и израелците.
И оттогава нататък сюжетът е все същият - повече процес, отколкото мир. Ако се опитаме да погледнем към бъдещето, този процес изглежда още по-суров, а мирът още по-изплъзващ се поради три причини.
Първо, арабско-израелското миротворчество е политически рисковано и опасно за живота. Спомнете си убийствата на египетския президент Ануар Садат и на израелския министър-председател Ицхак Рабин. В Кемп Дейвид чух палестинския лидер Ясер Арафат да казва поне три пъти: "Вие, американците, няма да вървите след ковчега ми." Лидерите поемат рискове само когато ги стимулира вероятността постигнатото да си заслужава мъките. Днешните близкоизточни лидери - Нетаняху на Израел, Башар ал Асад на Сирия и Махмуд Абас на Палестина, не са самоубийствено настроени. В крайна сметка именно Нетаняху веднъж ми каза: "Вие си живеете в "Чеви Чейс" (богат квартал на Вашингтон - бел. прев.). Не си играйте с нашето бъдеще."
Второ, големите решения изискват силни лидери, като например йорданския крал Хюсеин или израелския министър-председател Менахем Бегин, защото поставените на масата въпроси стигат до сърцевината на тяхната политическа и религиозна идентичност и физическото им оцеляване. Това изисква лидери с легитимността, авторитета и политическата компетентност, необходими за осигуряването на стабилни договорености. Но политиците днес са повече заложници на своите избиратели, отколкото техни водачи: Нетаняху води една разделена коалиция и страна, в която липсва консенсус каква цена Израел желае да плати за споразуменията с палестинците и Сирия; Абас представлява част от раздробеното палестинско национално движение и споделя контрола върху палестинските оръжия, власт и легитимност с "Хамас". Трудно е да си представим как някой от тях може да събере волята и авторитета, необходими за вземането на големи решения.
Трето, дори и да имаше силни лидери, пак щеше да бъде необходима инициатива, която не надхвърля капацитета на никоя от страните. В миналото американската дипломация успя, защото споразуменията за прекратяване на военните действия след конфликта от 1973 г., отделното споразумение между Египет и Израел и тридневната конференция в Мадрид съответстваха на възможностите на всяка от страните. Днес въпроси като Ерусалим (като столица на две държави), границите (базирани на линията от юни 1967 г.) и бежанците (техните права, връщане и компенсации) представляват гигантски политически и отбранителни проблеми за арабите и израелците. Постигането дори само на едно споразумение би било достатъчно трудно. А още по-фантастично изглежда договарянето на цялостен мир, състоящ се от три споразумения: между израелците и палестинците, между Израел и Сирия и между Израел и Ливан; събарянето на селищата на Голанските възвишения и по Западния бряг и изтеглянето до границите въз основа на договореностите от юни 1967 г.
Изводът: преговорите могат да постигнат резултат, но за целта и арабите, и израелците (както и американските лидери) трябва да имат желанието и способността да платят съответната цена. А те ги нямат. При тези обстоятелства от различни среди в САЩ се подема рефренът, че Америка трябва да се притече на помощ. Ако арабите и израелците са твърде слаби или непреклонни, САЩ трябва да ги подпомогнат или да ги подтикнат да сключат споразумение помежду си.
Подобна силова американска дипломация е отбелязвала успехи в миналото. Наистина е удивителен парадокс, че с изключение на израелско-йорданския мирен договор от 1994 г. всяко друго успешно споразумение не е резултат от пряко договаряне, а се постига чрез посредничеството на САЩ. Показен провал се оказаха споразуменията от Осло, често възхвалявани като чудо, сътворено чрез непосредствени преговори между израелците и палестинците. Ето защо, твърдят някои, единственото, което липсва в момента, е волята на Америка.
Разбирам тази логика, пък и след като съм прекарал над 20 години в обезверяващи разговори с арабите и израелците, мога да усетя емоционалното удовлетворение, което дава. Но тъй като поназнайвам нещичко за провалите и не желая Америка да се провали (за кой ли път), просто не приемам аргументите. Ако действително вярвах, че САЩ могат да наложат и да реализират решение чрез твърда и енергична дипломация, щях да се отнеса с по-голяма симпатия. Но не вярвам в това. Ето защо:
Съпричастност: Лари Самърс, главният икономически съветник на Обама, го е казал най-добре: в цялата световна история никой не е измил взета под наем кола. Полагаме грижи само за онова, което е наша собственост. Ако арабите и израелците не искат политически споразумения и мир и не могат да инвестират в тях достатъчно, за да им дадат шанс за успех, то със сигурност и ние не можем да го направим. Близкият изток в по-широк смисъл е пълен с останките на големи сили, които погрешно са вярвали, че могат да наложат своята воля на малките племена. Ирак, Афганистан, Иран... да продължавам ли? Малките племена винаги ще бъдат по-подли, твърди и издръжливи от американските дипломати, защото става въпрос за тяхната махала и тяхното оцеляване; те винаги залагат повече на резултатите, които очакват от своята борба, отколкото голямата сила, намираща се на хиляди километри и заета с много други неща. Искате ли да станете свидетели на провал? Опитайте да накарате израелците и палестинците да приемат американското решение за Ерусалим.
Магията на преговарящия: Няма я никаква, поне засега. Когато американците успяваха в арабско-израелската дипломация, то се дължеше на това, че бяха обект на уважение, възторг и дори страх. Американската мощ и влияние се приемаха на сериозно. Днес по-голямата част от магията си е отишла: ние сме заети с прекалено много неща, обезверени сме, затънали. Нека отново цитираме Самърс: може ли най-големият длъжник в света да продължава да бъде най-голямата световна сила? Нашите приятели се съмняват в нашата надеждност, враговете ни, в това число "Хамас", "Хизбула" и Иран, смятат, че могат да ни победят с изчакване и хитрост. Пък и ако откажеш на свръхсилата, май не следват кой знае какви неприятности или последствия. След безплодната първа година на Обама и Мичъл се притеснявам, че скоро няма да видим дипломатическата магия на един Кисинджър или Бейкър, нито пък силния характер и волята на Картър. Вътрешна политика: произраелската общност в САЩ има силен глас, който особено мощно влияе върху чувствата и инициативите на Конгреса (и по-конкретно на помощите за Израел), но тя няма вето върху американската външна политика. Лобитата лобират - така се прави в Америка, за добро или зло. Но президентите трябва да водят. И когато водят със стратегия, която действително служи на американските национални интереси, те надцакват съображенията на вътрешната политика. И все пак последната създава ограничения, особено когато един президент се схваща като слаб или зает с други неща. Настоящият президент от известно време търпи удари и по всяка вероятност неговата партия ще понесе значителни загуби на междинните избори през 2010 г. Ако се появи сериозна възможност за пробив в мирния процес, той ще я използва. Но оправдано ли е да поема риска насила да предизвиква такъв пробив? Последното нещо, от което Обама се нуждае в момента, са хронични кавги с израелците и техните съмишленици или, още по-лошо, голям външнополитически провал.
Американско-израелските отношения: Америка е най-добрият приятел на Израел и трябва да продължава да бъде такъв. Споделените ценности са в сърцевината на тези отношения и нашата близост с Израел ни дава възможности и авторитет в миротворчеството, когато ги използваме, както трябва. Но специалните отношения с израелците, които могат да служат на американските интереси, са се превърнали в самоцел, която не служи на тези интереси. Загубили сме възможността да бъдем независими от израелците, да бъдем искрени с тях, когато вършат неприемливи за нас неща, да им изискваме отговорност и да възприемаме преговорни позиции, различни от техните. С подобни недостатъци е трудно да бъдеш авторитетен посредник. Разправиите с Израел са ежедневието на професията. Те влизат в длъжностната характеристика на посредника. Всеки американски президент или държавен секретар, който е отбелязал успех (както и неколцина, които не отбелязаха), влезе в стълкновения, някои от тях сериозни, с Израел. (Спомняте ли си как Буш-старши и Джеймс Бейкър използваха гаранциите по жилищните кредити? През 1991 г. САЩ отказаха на Израел милиарди долари кредит с намалени лихвени нива заради решимостта на министър-председателя Ицхак Шамир да строи
селища.) Но борбата трябва да води до нещо стойностно (като например Мадридската конференция), което не само да разкрасява имиджа на САЩ, но и да тласка напред преговорите. Накратко, необходима ни е стратегия, която може да проработи. В противен случай защо му трябва на американския президент да наказва близък съюзник със силно влияние върху значителна група избиратели в страната?
А именно това беше проблемът с твърдите изказвания на Обама по повод на израелските селища. Целта, която той постави (замразяване на селищата, включително и на естественото им разрастване), беше не само непостижима, но и не беше част от една по-цялостна стратегия, чиито дивиденти биха придали смисъл на противопоставянето. Влизането в схватки на парче с
израелците по въпроса за селищата, за да се харесаме на арабите или за да успокоим съвестта си, няма да даде резултат, ако не води до постигането на пробив. Това се демонстрира от факта, че твърдият в изявленията Обама миналата година стигна дотам да отстъпи, когато Нетаняху отказа цялостно замразяване на селищата.
А това си остава предизвикателство за президента след гюрултията около Джо Байдън по въпроса със застрояването на жилищни квартали в Източен Ерусалим. През пролетта на 2010 г. сме много далеч от желания пробив, а въпреки това се оказваме насред огромна кавга с израелците. Ако не постигнем значителна отстъпка, ще изглежда, че пак ние сме отстъпили. И дори ако президентът успее да изкопчи нещо по въпроса за Ерусалим, вероятността Нетаняху да направи по-решителна крачка по някой от големите въпроси, като например този за границите, ще бъде силно ограничена. Ако президентът не се опитва да се отърве от Нетаняху (и по този начин да се стигне до нова коалиция в Израел), той няма друг избор, освен да намери начин да си сътрудничи с него.
И тъй, в момента Обама е изправен пред главоблъсканица. Един високо интелигентен, умеещ да разбира другите президент, отгоре на това и с Нобелова награда за мир, е прегърнал "железния триъгълник" на догмите и е направил от Америка средоточие на действието и отговорността за арабско-израелския въпрос във време, когато страната е може би най-малко способна да постигне нещо по този проблем.
Да компенсирате липсата на бързина, воля и лидерство у арабите и израелците, като ги замествате с вашите собствени, винаги е било трудна работа. Горчивата истина е, че способността на Америка да реши арабско-израелския проблем винаги е била надценявана. Със сигурност не е съвпадение това, че всеки пробив, като например египетско-израелският договор, споразуменията от Осло или израелско-йорданското мирно споразумение, е бил извършван като следствие от тайни срещи, за които САЩ винаги са научавали последни. И само тогава, след като вече има инициатива на местно ниво или е настъпила някаква регионална криза, която САЩ могат да експлоатират, сме били в състояние да придвижваме нещата напред.
Точно сега Америка няма възможност, а ако трябва да бъдем честни, няма и куража да постигне наистина сериозни неща в арабско-израелския мирен процес. Съдбата все още може да подаде ръка на президента. Теокрацията в Техеран може да се разпадне. Сирийците и израелците могат да се договорят нещо тайно, а може и някакъв кървав конфликт да наруши статуквото. Но без някъде да се разместят тектоничните плочи, ще бъде трудно да се върнат добрите стари дни, когато смели и героични арабски и израелски лидери заставаха заедно с американците на сцената на историята, пълни с желание и способност да пристъпят към сериозно миротворчество.
Спомням си как на погребението на Рабин през 1995 г. в Ерусалим се опитвах да си внушавам, че Америка може и трябва да спаси мирния процес, който беше силно засегнат от неговото убийство. Не съм пораженец. Все още вярвам в силата на американската дипломация, когато е твърда, интелигентна и справедлива. Но ентусиазмът, дързостта и страстите отстъпиха на едно много по-трезво разбиране докъде стигат границите на възможното. Неуспехите водят до това.
Вярващите трябва да преоценят своята вяра, особено във време, когато силите на Америка са така разпънати и пренебрегнати. САЩ трябва да правят каквото могат, включително да работят с израелците и палестинците по проблемите с окончателния статут на двете държави (особено по въпроса за границите, където различията са най-малки), да помагат на палестинците да изградят своите институции, да накарат израелците да помагат, като позволят на палестинците да дишат икономически, както и да поддържат спокойствието в ивицата Газа, дори да облекчават отчаянието и чувството за обсада на хората там чрез икономически помощи. Но САЩ трябва да си дават сметка и какво нямат възможност да направят.
Лорд Алфред Тенисън, който вероятно не е знаел кой знае колко за Близкия изток, го е казал най-добре: "Имам повече доверие в честното съмнение, повярвайте ми, отколкото в половината твърди убеждения." И може би това не е чак толкова лошо, ако води до по-реалистично мислене, което да подплати американския подход към арабско-израелското миротворчество.
Аарон Дейвид Милър служи като съветник по близкоизточните въпроси на различни американски държавни секретари - както демократи, така и републиканци. Днес той е изследовател по държавна политика в Woodrow Wilson International Center for Scholars. Автор е на книгата "Прекалено много обетована земя: недостижимият американски стремеж към арабско-израелски мир"
|
•
Блог
